На скоро се наложи да пътувам в Родопите от Златоград през Мадан,Рудозем и Смолян.Така пътувайки,попаднах съвсем случайно на връх Средногорец,наричан “Малката Шипка“.
Повярвайте ми не знаех абсолютно нищо,за този връх,за това място и за всичко,което се е случило там в миналото!
За тогавашният момент това не ми и беше нужно,защото мястото е поразително!Природата е приказно красива!Съдейки по найлоновите чували в кошчетата за боклук и боклукът в тях явно мястото се посещава от групи,но всяко боклуче си е на мястото.Теренът се почиства идеално,но не с някаква маниакалност за лъскав мрамор,а така че всяка тревичка,цвете и мравка да бъдат съхранени.Те са неизменна част от това място!
За мое щастие попаднах там в момент,в който няма групи нито коли по шосето и съм сама с природата,чистият въздух и тишината.Нарушаваха я само птиците и звукът от чупещите се клонки под нозете ми.
Изкачвайки се по стъпалата имах усещането,че се движа по ескалатор все едно идваше и се връщаше.Иаше някакво скрито, неуловимо движение пред и около мен.Оказа се ,че има десетки малки и големи гущерчета,които се щураха нагоре-надолу,наляво-надясно,но не защото бяха уплашени.Те си имаха свои дела,спокойно позираха за снимка,като че ли не познаваха човешкото присъствие.Навсякъде е осеяно с огромни купчини-мравуняци,които функционират с пълна пара.Въпреки огромните купчини мравките не почиваха нито за миг,строяха ли строяха примъквайки борови иглички или трохички.Върху един от мравуняците съзрях грееща на слънцето златна паричка.Доближавайки видях,че това е значка на полк.Владимир Серафимов.Едва ли някое детенце я е загубило точно там,тя беше закрепена грижливо,като златен купол на най-големият мравуняк.Но обитателите му не проявяваха никакъв интерес към нея,нали не е курабийка,но аз да.Обзе ме тъга,защо не знаех къде съм,какво се е случило тук,на кого е този паметник,въпросите бяха безкрайни.
Постоях свела глава пред мемориалът и си тръгнах с решението да попълня празнината в знанията си по история.Слизайки надолу вече бях забравила за гущерчетата,тъгата ми бе заменена от захлас от гледката на хиляди кацащи и отлитащи пеперуди,като пъстър шал развян от вятъра.Не успяваш да ги видиш,те са като една компактна,цветна разливаща се маса върху прекрасните планински цветя и детелини.От високото гледката е невероятна. Сърцето ми биеше лудо,сълзите ми се стичаха от гордост,щастие,емоции и усещането,че да днес видях нещо,усетих нещо и днес е един пълен и значим ден от животът ми.
В интернет има написано достатъчно за битките и героите,загинали на това място и малко позабравени от нас децата им.Аз ще напиша най-краткото,най-важното,а вие ако искате прочетете повече.Ако ви се удаде път посетете го!Не е спа център,нито круиз с яхта,но е нещо дълбоко,човешко,истинско и те жегва до корените...онези бългаските,ако ги имате и не са взели да поизсъхват и да загиват под бремето на ежедневните грижи.
Боевете се водят на връх Кавгаджик/ днес Средногорец/.Явер паша разполага с 4 пъти повече войници от тези на полк.Серафимов,които са 5000.Два от конете,които язди той са убити и турците започват да го наричат “шейтан“-дявол.
Победата на 21 полк е пълна!Тя гарантира не само освобождението на Родопите,но спасява населението от масово клане.Така връх Средногорец влиза в историята,като“Родопската Шипка“,а село Аламидере е наречено Полковник Серафимово.
През 1932г. е построен и открит паметникът на 21 средногорски полк.
НА ОТКРИВАНЕТО МУ ПРИСЪСТВА И САМИЯТ ПОЛК.СЕРАФИМОВ
Никола Попноев пише“
„Старец,но с бодрост на младеж....На ръце носен при мощно „УРА“ на хиляди гърла е оставен пред бойното знаме.Кой е тоя щастливец!-се шепне в мнозинството......Побелелият старец целува дълго свещеният емблем на дълг към Отечеството...Сълзи бликат по още свежото му лице.Очите му заискриха,със свалена шапка той премина край наредената дружина,поздравявайки я,както нявга бе поздравявал 21 боен полк на същото място.
Полк.В.Серафимов умира две години по-късно през 1934г. в София.Той оставя 5 дъщери,които успяват да съхранят делото му за поколенията.Благодарим ви за това!
Думите ми са твърде слаби за да опиша какво въздействие ми оказа това място с природата си недокосната от човешката ръка и времето,с тъгата си,която струеше от всеки камък и орнамент,с величието си от тишината развяваща българското знаме!
